Малката книжка с меки корици

Тя беше малка книжка с меки корици и не се гордееше много със себе си – беше и малко срамежлива. На полицата до големите книги тя изглеждаше нищожна. Всички те – толкова големи, не спираха да се хвалят и дуят една пред друга:
-Мен са ме писали десет години и в началото са ме преписвали на ръка!-казваше едната.
-Хм, и все пак не си повече от хиляда страници, а аз , аз съм два пъти по толкоз, събрала вдъхновението на автора си само за три години!
Споровете им бяха безкрайни.
-Сигурно са много мъдри-казваше си малката книжка. Тя скланяше глава от срам и утихваше в мислите си.
Никой не идваше да я вземе от полицата. Другите ги вземаше понякога дядо, защото бяха, както казваше той, ”шедьоври, вечни книги”. Тях той четеше и препрочиташе. За други идваше баба. Тя почистваше нежно всичките от прахта и си избираше някоя дебела книга с народни рецепти за красота. А малката книжка си седеше все там и никой не я поглеждаше. Нейните страници не можеха да пожълтеят, защото никой не ги отваряше на слънце; нейните корици не можеха да избелеят, защото никой не ги държеше в ръцете си; тя дори нямаше подвързия за разлика от другите.
Мина време. Дядо беше починал отдавна и баба едва се справяше сама. Децата идваха понякога да й помагат, но сега вече тя изнемогваше.
-Мамо, ела , ще живееш при мен. Но ще изхвърлим всички тези книги и сме решили да дадем под наем апартамента.
Добра дума за баба. Тя обичаше книгите си , но вече не виждаше, за да ги чете, а и имаше нужда от помощта на детето си. Не изхвърлиха книгите, а ги дадоха на един търговец на стари книги, да ги продава на главната улица. Малката книжка със меки корици лежеше в един задушен кашон с един куп лигави списания.
-Виж колко съм хубава- суетеше се едно списание за мода отпреди десет години,-Имам кройки за две прекрасни рокли, ама очите да ти останат.
-Да бе, махни се и ти, и твоята вехта мода от миналия век!- отговаряше й друго,-Който разбира, ще вземе мен. Аз съм и по-стилна, и по-практична, и…”
Малката книжка отново се сгуши и зачака със сълзи в очите съдбата си. Скоро я сложиха на щанда и вече можеше да види слънцето. Но вместо да се изтърка от четене , корицата й пожълтяваше и избледняваше ден след ден. Хората минаваха и си купуваха всякакви книги, но не и нея. Етикетчето, което носеше променяше стойността й от 1 лв. на 0.50 лв., на “+подарък”. Наскоро продадоха градинарската книга до нея. Тя беше добра по душа :
-Не се притеснявай,-казваше й,-скоро и теб ще те купят! Виж каква си хубава!
Но малката книжка остана сам сама, някъде встрани.
През един дъждовен ден обаче, една възрастна жена застана пред павилиона с книги, огледа се и сякаш загледа малката книжка. Да, дори я взе в ръце и разтвори кориците й , нещо ,което отдавна никой не бе правил, и затова тя дори усети лека болка и изшумоля в средата си.
-Ще взема тези двете, добри ми човече- каза старицата,-Какво Ви дължа?
-Тази е за лев и петдесет, а другата ви я давам безплатно – отговори й продавачът.
Малката книжка с меките корици не можеше да повярва на ушите и очите си. Някой я искаше! Макар и за без пари, някой искаше точно нея и навярно сега тя щеше да бъде прочетена поне още веднъж от толкова време насам. В еуфорията си тя не усети как възрастната дама я пъхна в чантата си. Когато се поуспокои забеляза спътника си. В чантата до нея лежеше още една потъмняла от времето книжка, сгушена в себе си и тъй безмълвна.
Малката книжка се готвеше да подхване разговор, когато усети ръката на старата дама да бърка в чантата. Тя подхвана двете книжки, извади ги и ги остави в ръцете на едно малко момиченце. Сега сълзите му спряха за миг. То загледа с интерес подаръка си и каза едва доловимо “Благодаря!”. Бабата се усмихна и напусна сградата на дома за сираци. Сега малката книжка с меките корици можеше да разгледа новия си познат, надяваше се и потенциален приятел.
Кой си ти?-запита тя.
Аз съм ”Молитвениче” , а ти коя си?
Аз съм “Песнопойка”-Малката книжка със меки корици.
Приятно ми е, Песнопойчице!
И на мен , господин Молитвеник-усмихна се тя.